Народно събрание на Република България - Начало
Народно събрание
на Република България
Новини
Встъпителен доклад на Георги Пирински на конференцията в Сената на Белгия, посветена на 130-та годишнина на Търновската конституция
30/03/2009

Встъпителен доклад на Георги Пирински на конференцията в Сената на Белгия, посветена на 130-та годишнина на Търновската конституция


Сенат на Кралство Белгия

Брюксел, 30 март 2009 г.

Панел І „Наследството от миналото”


Уважаеми господин председател,

Дами и господа,

Бих искал преди всичко да благодаря на председателя на белгийския Сенат г-н ДьоДекер и на сенатор Делпере за високата чест да участваме в тази конференция днес тук. За мен и моите колеги, а вярвам – и за нашите белгийски приятели тя е ценна възможност да преоткрием общите демократични начала, заложени в основите на съвременните ни държави.

Преди 130 години в средновековната столица на България заседава Учредителното народно събрание, свикано за да изработи основния закон на новоосвободената страна. На 16 април 1879 г. Събранието успешно изпълнява своята мисия с приемането на Конституцията на Княжество България.

Зад това сухо съобщение обаче се крие както изпълнената с трагизъм предистория на петвековното отоманско владичество, така и не по-малко драматичните развития от навечерието и Освобождението на България в резултат на Руско-турската война от 1877-78 г.г. Именно в този последен период намираме и релефните очертания на влиянието на духа и буквата на Конституцията на Белгия от 7 февруари 1831 г.

Средновековна България, основана през 681 г. – една от най-старите държави в Европа днес – два века по- късно, в средата на ІХ век, приема християнството и става носител на историческото просветителско дело на светите братя Кирил и Методий. Те, прогласени в наше време от папа Йоан Павел ІІ за покровители на Европа, и техните ученици създават славянската азбука – кирилицата, която с присъединяването на България към ЕС стана третата официална азбука на Съюза.

Пет столетия по-късно, в края на ХІV век, бурно разширяващата се Отоманска империя завладява страните от Югоизточна Европа и българската държава престава да съществува в продължение на следващите петстотин години. Но независимо от потисничеството на завоевателя, независимо от съществуването си като рая, в недрата си българският народ съхранява съкровената идея за своя държава, за държавноправна независимст – по проникновеното определение на руския академик Лихачов, България остава „държава на духа”.

Новите веяния на ХVІІІ век, преобразяващи Америка, Европа и света, намират своеобразно ехо и в тъмата на Отоманската империя в един от българските манастири на Атон. През 60-те години на столетието един монах, Паисий, започва своята Славянобългарска история с възгласа „О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език? Или българите не са имали царство и държава?”

Това е искрата, събудила в средите на българските общности в империята и извън нея съзнанието за независимо национално съществуване, за възобновена българска държавност. В периода след наполеоновите войни този импулс се превръща във все по-всеобхватно движение към освобождение и независивост и сред балканските народи в пределите на империята.

Първият резултат е възстановяването на Гърция в началото на 20-те години на миналия век, последна е България – в края на 70-те, доколкото тя е най-близо до центъра на султанската власт. Но до Освобождението сред българското общество се развиват и се дебатират различните алтернативи за самостоятелно съществуване – реформистките: като част от дуалистична монархия /със Сърбия или Турция/ или като обширна автономна област в Отоманската империя – или революционната: като независима европейска държава.

Освобождението на България идва в резултат на националното въстание от април 1876 г., обхванало редица български градове и области. Макар и потушено със средновековни жестокости от отоманската власт, то налага каузата за българската свобода като неотложен въпрос. След неуспеха на усилията по дипломатически път Русия взема решението за войната от 1877-78 г.г. срещу отоманска Турция в защита на православното християнство и за свободата на българския народ.

Освобождението идва със Санстефанския мирен договор между двете воюващи страни от 3 март 1878 г., с който се признава съществуването на българската държава в етническите предели на българския народ, като тази дата остава и днес нацоналният празник на Република България. Негова ревизия е Берлинският договор от юни същата година, разделил България на три части – васално северно княжество, автономна южна област, част от империята и югозападна интегрална провинция – израз и резултат от тогавашното развитие на плетеницата от взамоотношения между Великите сили по т.нар. Източен въпрос.

Съгласно Санстефанския договор, събрание на български „нотабили” е следвало да бъде натоварено да изработи управлението на Българското Княжество. Впоследствие Берлинският договор възпроизвежда тази задача за свикването на събрание, което да изработи органическия устав на новото княжество.

По мнението на независимите наблюдатели Учредителното събрание, открито от руския княз Дондуков-Корсаков на 10 февруари 1879 г. във Велико Търново е в истинския смисъл представително за тогавашното българско обществено мнение.  От 231 депутати, от които само десет не пристигат навреме, 118 са представители  „екс-официо” на църковната йерархия, на мюсюлманското и юдейското вероизповедания, на касационните съдилища и губернските и окръжни съвети – части от новосъздадените управленски структури след Освобождението.

Независимо от първоначалните планове за излъчване на събрание само от „нотабили”, в отговор на ясните стремежи и очаквания на народа, в Събранието са избрани осемдесет и девет депутати, а двадесет и един са назначени пряко от руския комисар. Последното е направено  отчасти, за да се даде по-голямо представителство на мюсюлманите, както и за да се включат някои видни българи, останали по различни причини извън Събранието.

Заслужава си да възпроизведем живото описание на картината на Велико Търново в навечерието на откриването на Събранието, нарисувана от един проницателен съвременник, нарекъл следосвобожденските дейци „строители на съвременна България”,: „В града наистина владееше голямо оживление. Руски войници, български новобранци, току-що надянали униформа, селяни, дипломати, чужди кореспонденти с фотографически апарати в ръка, турци с фесове, турци с чалми, българи с всевъзможни носии, весели групи, тълпи, които се звереха, депутати, спорещи с висок глас – всичко това шаваше, шумеше неуморимо по стръмните и тесни търновски улици, над които се издигаше едно меко и ясно февруарсто небе. Тая обстановка не смущаваше българските депутати: от две години насам те бяха видели толкова необикновени неща! Те идеха, влезли самоуверено във владение на своето качество и вече успели да свикнат с него.”

Пред това Събрание и пред тези депутати възникват два фундаментални въпроса. Първият – да заседават ли въобще или не поради разрушеното национално обединение, тъй като, началото на работата означава, че възприемат берлинските решения. И вторият, вече пряко свързан със самия характер на новия основен закон – всъщност способен ли е новоосвободеният народ на широко демократично самоуправление или е необходим период на управление „отгоре” чрез събрание с ограничени правомощия и княз, управлязащ с помощта на Сенат.

По първата дилема след изключително драматични сблъсъци на мнения надделява убеждението, че разпускането на Събранието би осуетило националната кауза за своя държава. По втория въпрос всъщност се съсредоточават всички дебати относно същината и нормите на основния закон на възобновена България.

В зависимост от разбиранията си за готовността на народа за самоуправление, както и на формиралите се в предходните години възгледи и пристрастия, най-общо депутатите в Събранието могат да се обособят като либерално-демократично мнозинство и консервативно малцинство. Разбира се, с определената условност на тези понятия, предвид контекста и характера на този форум и излъчилото го общество.

Основа за обсъжданията първоначално става проектът за Органически устав, изготвен под ръководстово на руския правист Лукиянов, чиято първа стъпка е да нареди да се преведат на български език  сръбската и част от румънската конституция. Едновременно с това той се обръща към редица видни българи с въпросник, съдържащ шестнайсет  въпроса относно бъдещото устройство на държавата.

По мнението на внимателни изследователи, в окончателната си редакция проектът, представен на Събранието, е компромис между формите на управление, приети в Сърбия и Румъния, ограниченията, наложени от Берлинския договор, и специалните интереси, представени от руската политика и гръцката православна църква. Българското княжество се предлага да бъде „монархия, наследствена и конституционна, с народно представителство и се намира във васални отношения към Блистателната порта.”

Това е проектът, с чието обсъждане се заемат депутатите в Учредителното събрание – със странната си за западните наблюдатели външност и с липсата си на формален държавнически и парламентарен опит. Но, както отбелязват наблюдателите, тези обстоятелства не им пречат да се започнат разгорещени дебати по такива въпроси като свободата на печата и събранията, цензурирането на религиозните книги, достойнствата на един сенеат или държавен съвет и т.н.

Съставеният правилник за дейността на Учредителното събрание дава неограничени възможности за независимо и системно обсъждане на проекта за Органическия устав. В хода на дебатите става явно, че независимо, че някои от депутатите са избрани, а други са назначени, Събранието е хомогенно и всеки негов член разглежда интересите на страната като цяло.

Най-общо ходът на обсъжданията преминава през два етапа. Първият обхваща подготовката и обсъждането на Рапорт, изготвен от избрана от Събранието комисия, очертаващ концепция за новия Устав в духа на обозначените като консервативни начала – ценз за различните групи избиратели, допълнителни изисквания за заемащите изборни длъжности, наред със събранието - сенат от двадесет и пет члена, петнадесет от които назначени от княза и т.н.

Вторият етап е от отхвърлянето на тази концепция до окончателното приемане на новата Конституция. Проектът, съдържащ се в Рапорта, е дискредитиран от либералното мнозинство с резките изказвания на техните водачи, един от които, добре познаващ доминиращите в обществото и депутатите нагласи заявява: „Комисията иска да ни се дава свобода като комка, малко по малко, защото ни бил слаб стомахът...Искате народ свободен, а му отнемате свободата; искате правителство крепко и силно, но му отнемате силата; боите се от съприкосновението на правителството с народа и туряте преграда помежду им.”

Първото изменение, предложено от либералното мнозинство, е символично за атмосферата, в която работи Събранието. Самото название „Органически устав” е променено на „Конституция”, за да се подчертае, че България е независима страна. По същия начин пасажът в началните текстове, който определя васалното положение на България спрямо Високата порта, отпада.

Анализът на разпоредбите на Търновската конституция, както и на сравненията между нея и белгийската, несъмнено ще са предмет на научните доклади, които предстои да бъдат представени. Но и тук си заслужава да се спрем накратко на някои от принципните текстове относно основните права на гражданите в обществото, в това число и защото при тях се проявава ясната връзка на новата българска конституция с примера на белгийската конституция.

По въпросите на свободата на печата либералите предлагат в съответните текстове на проектоустава да се впишат текстове, изрично забраняващи цензурата и контрола от какъвто и да е вид. Свободата на събранията е приета единодушно, като е прието предложение за никакъв контрол от държавата във форма, пряко заимствана от белгийската конституция.

Тук ще си позволя да цитирам две постановки на професор Близнашки, които ясно открояват както характера на Търновската конституция, така и органичната й връзка с белгийската от 1831 г. Първият: „В общ план Търновската конституция може да се характеризира като основен закон от либерално-демократичен тип, който се основава върху последователното разграничение между гражданско общество и политическа държава, а взаимоотношенията между централната власт и местните общини се изграждат съобразно началата на децентрализацията и самоуправлението. В нормативната уредба на обществото и държавата намират израз напредничавите постижения на тогавашния конституционализъм и егалитарните стремежи на новоосвободената нация, копнееща да се конституира като духовна общност от свободни и равни помежду си граждани.”

И вторият: „Великият прототип, служещ за образец при създаването на новата българска конституция, е Конституцията на Кралство Белгия от 7 февруари 1831 г. Редица нейни положения, свързани не само с основните права и свободи на гражданите, но и с формата на държавно управление, са реципирани пряко или опосредено – т.е. чрез позоваване на други европейски конституции от ХІХ век – при подготовката на българския конституционен текст. Показателно е, че при дебатите в Учредителното събрание никоя друга държава не е споменавана по- често от Белгия като положителен пример за подражание, а по-късно нейният девиз „Съединението прави силата” – ще бъде заимстван изцяло –буквално и без отклонения.”

Както сочи авторът, особеното значение на белгийската конституция от 1831 г. е, че това е първата писана конституция на европейския континент, която и по форма, и по съдържание има парламентарен характер. Тя се основава на принципа на националния суверенитет, намиращ експлицитен израз във формулата, че „всички власти произтичат от нацията”.

Преди 130 години, на 16 април 1879 г. депутатите и чуждестранните представители подписват Конституцията и Учредителното събрание се разпуска. Тридесет години по-късно, точно преди сто години  – през април 1909 г. са подписани и споразуменията между България и Турция, с които последната признава формално независимостта на България, обявена от българския княз половин година по- рано, на 22 септември 1908 г. също във Велико Търново.

Актът на независимостта, отхвърлящ васалния статут на княжеството по Берлинския договор, днес се отбелязва в България наред със 130-та годишнина на Търновската конституция. Тези стъпки към българската независимост и равноправно участие в семейството на европейските народи днес са продължени с новата Конституция на Република България от 12 юли 1991 г., както и с членството на страната ни в Европейския съюз от 1 януари 2007 г. В контекста на възпоменанията за тези исторически събития несъмнено на всеки етап от тях се откроява особеното значение и роля на опита на Белгия в изграждането на модерна държавност – и като привлекателен пример, и като практическа подкрепа на усилията на страни като България!

Форма за търсене
Ключова дума
Обществена дискусия по законопроекта за ратифициране на Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие – 23/01/2018, 11:00

Видео излъчване от Народното събрание

Проект BGFOP001-2.013-0001

Избор на председател на Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество





    Последни новини